Повестта "Маминото детенце" се възприема като конкретизация на един от основните проблеми, които занимават белетриста Любен Каравелов в цял един цикъл повествования, всяко от което може да се разглежда като "кадър" от общото състояние на българския обществен живот. Независимо от самостоятелното звучене на сюжетите им, във всички тях авторът съсредоточава усилията си върху проблема "бащи-деца" и търси неговата многоликост и сложност. Целите си Каравелов постига чрез съсредоточеното в пресъздадените човешки образи. Чрез поведението и съдбата си героите на повестта опровергават станалия традиционен мотив на ранновъзрожденските творби - че пороците са непознати за хармонично устроения нравствен свят на патриархалния българин, че злото иде отвън, че "своето" е добро. Трудът като като свещено дело на човешкото съществуване е прогонен от новосъздаваните градски нрави, което води до безперспективност в съдбата на героите, до изчерпване на техния социален потенциал, до пълен разпад на семейството и рода.