„Принцеса съм била!” От думите им страшно я заболя. За да не заплаче, Маша се загледа през прозореца към блестящия под уличните лампи сняг. „Каква отвратителна дума, принцеса, трябва да се измисли нещо друго. Например коронела или пък коронеса – от корона. Или...”

– Венцеса! – подсказа майка й от мрака в стаята.
– Точно така, венцеса от венец!
Майка й се отправи към тъмнеещата врата, шумолейки с дългата до пода рокля.
Нещо не беше както трябва – не само в майка й, но в цялата стая. Допреди миг Маша бе у дома, в кревата, с термометър под мишница и хапче под езика, а сега всичко се преобрази: въздухът се вледени, в тъмното напипа някакви космати пантофи, вратата бе изчезнала и на нейно място се бе появила плътна завеса от грубо платно, а навън вместо уличните лампи и съседните кооперации се виждаше назъбена висока стена, отвъд която се простираше пусто бяло поле с посърнали самотни елхи.
– Мамо! – извика Маша и се хвърли към вратата. Направи няколко неуверени крачки, но в тъмното проехтя животински рев и момичето се втурна обратно.