Словото на Иван Динков е бременно с минало. Както е в голямата класическа поезия. Макар че само с минало поезията плаче за архив.
Словото на Иван Динков е голо – като новородено – и зъзне в самота. Както е в модерната поезия. Макар че всяка модерност, рано или късно, посребрява.
Но в поезията на Иван Динков изисканият жест на традицията и предизвикателното жестикулиране на провокацията взаимно се оплождат и раждат ново поетическо наречие. То едновременно успокоява и дразни, хармонизира и провокира.

Не познавам друг български поет от втората половина на ХХ век, който да е написал всяко от стихотворенията си като предсмъртно завещание. И в същото време всяко стихотворение да е писано като първо.

Там някъде – в съществуващата само за истинския поет междина, образувана от срещата на изтичащия (но неизтекъл) живот и настъпващата (но ненастъпила) смърт, се раждат думи от особена порода – думите на Иван Динков” – пише Димитър Михайлов в следговора от първия том.
С тези две книги „Издателска къща Жанет 45” ви предоставя възможност да преоткриете, по думите на Светлозар Игов, „горчивото пространство от талант” на Иван Динков.
В първия том са включени избрани от самия поет стихове от „Антикварни стихотворения”, „Маски”, „Признания пред Белла Цонева”, „Урна”, „Дневник”, „Спазми от отечеството” и „Табакера”, а във втория – прозаичните му книги „Вятър по амвоните”, „Цветя за махалата”, „Хляб от трохи” и „Живот по памет”.