Следвайки линията на разсъждение на Ницше, ние сме принудени да зададем следните въпроси: Не е ли човекът, чувстващ се напълно удовлетворен от универсалното и равно признание, непълноценно човешко същество, което наистина заслужава презрение; "последен човек", без воля за борба, без претенции? Няма ли една друга страна на човешката личност, която съзнателно търси борбата, опасността, риска, авантюрата; и дали тази страна няма да остане незадоволена от "спокойствието и просперитета" на съвременната либерална демокрация? Не зависи ли удовлетвореността на определени човешки същества от признанието, което според природата си е неравно? Дали наистина желанието за неравно признание не представлява основата за един поносим живот не само в отминалите аристократични общества, но и в модерните либерални демокрации? Дали бъдещото им оцеляване няма да зависи в определен смисъл от степента, в която техните граждани желаят да бъдат признати не просто за равни, а за по-висши от другите? И дали страхът да се превърнеш в достоен за презрение "последен човек" няма да принуди хората да изтъкват себе си по нови и непредвидими начини, дори с риск да станат отново брутални "първи хора", въвлечени в кървави битки за престиж, но този път с модерни оръжия? Настоящата книга се опитва да погледне тези въпроси в лицето. Те възникват съвсем естествено, когато питаме дали съществува такова нещо като прогрес и дали може да бъде изградена линейна универсална история на човечеството. Тоталитаризмът отляво и отдясно, характерен за по-голямата част от нашето столетие, погълна в значителна степен вниманието ни и не ни позволи да обсъдим сериозно този стар въпрос. Но упадъкът на тоталитаризма в края на века ни приканва да го повдигнем отново.