В разказите на Деян Енев е като по улица „Раковски“ от началото на един негов разказ – можеш да срещнеш кого ли не. Даже себе си можеш да срещнеш като млад... Звучи хубаво, но е по-страшно.

В разказите от „Ези-тура“, силни като цигари без филтър, резки и къси, не винаги е Раковски. Тук най-често е Курило, Овча Купел, Околовръстното, „Люлин“, блокове, крайни квартали, всекидневната градска беднота. Тук можеш да срещнеш себе си като Лудия Макс, който си спомня пребит, че е забравил да нахрани щуреца, като момчето с Висоцки, като старците Сарафови от Казабланка, като Галилей от Курило, тичащ да съобщи, че войната е свършила...

Остро насрещно писане, понякога свъсено и мрачно, с око за всеки детайл и жест, серт тютюн. Да четеш Енев наистина е като да пушиш серт цигари – резки и къси, не се церемонят много, удрят директно, парят и давят, помниш ги с дробовете. Но във всеки от тях има нещо невинно и опрощаващо накрая. Утеха някаква. Преди да се е разсеял синкавият дим над главите ни.