Преди се питах: „Какво би било, ако...”

Сега си казвам: „Защо не!...”

Защото времето лети и страхотно завива в нощта. А нощта е все една и съща. И думите са същите. „...едри, загрубели момчета, със сиви лица, ниски чела и плоски очи...” – казва Гео Милев и един забравен днес драскач веднага му отговаря: „О, Геомилевщина, тъмна язва, която гледа на литературата с едно око, половин глава и четвърт мозък!”

После идват ония с ниските чела и с окървавените тояги...

„Още при първите посещения на Ш. у дома, Гео остана очарован от него; и аз самата чувствах, че той излъчва някакво обаяние, на което никой не може да устои и самият Гео силно се поддаде на него. Гео клонеше вече към анархизма и за мене беше ясно, че това става под Шейтаново влияние.

Не ще преувелича, ако Ви призная даже, че мъката ми за Гео щеше да загуби много от горчивината си, ако Г.Ш. беше останал жив.”

Из едно писмо на Мила Гео Милева до пловдивския анархист д-р Константин Кантарев

„Христо Карастоянов разказва пищно, трепкащо и задъхано за едно време, в което нито един от героите не успява да си поеме дъх. Голямата каша на хаоса се прошарва с дребни твърди частици, върху които читателят може да се крепи, додето вихърът на събитията го носи през разказваната история.

Един голям политически роман и безогледно трезв подход при повествованието.”

Хелмут Шонауер, Lesen in Tirol

„Че аз съм жив!” – възразил учудено поетът.

„Не си, не си – изпъшкал онзи. – Вече не си. Просто още не го знаеш...”