Събраните в тази книга рецензии, статии и портрети, с едно-две изключения, са вестникарски отрочета. Писани са във времето от края на 80-те до средата на 90-те.

Критикът е също тъй суетен, както и артистът. Даже повече, защото си въобразява, че оценката му е очаквана и важна. По-самоуверените дори си мислят, че са посредници между театъра и историята и че тя, горката, разчита на историческата им отговорност. Забавна заблуда. Хранителна за самочувствието на пишещия и само това. Критическите писания са свидетелства главно за самата критика, за нейните срещи или неразбирателства с театъра, за нейното въображение или скудоумие. Четящите вчерашни вестници трябва да са наясно, че критическите свидетелства не бива да се надценяват по отношение на истината за театралните факти. Имам предвид една непостижимост, която е природна даденост на театъра, а не породената от различни причини преднамереност на критическия поглед. Отплеснах се, за да мога ясно да заявя, че събраните в книгата вестникарски материали са ненадеждно свидетелство за това добър или лош е бил даден спектакъл, сполучлива или провалена е била тази или онази роля.

Юрий Дачев