Днешните засукани високотехнологични играчки оставят на децата много малко възможности за творчество и оригиналност.

Те позволяват единствено безкрайното повторение на една и съща дейност. По улиците няма деца, тъй като автомобилите правят играта навън опасна; площадките, определени за игра, в огромната си част имат стерилен вид – те са безопасни и лишени от въображение.

Децата ни растат като пленници между четири стени и чакат детството им да отмине, за да могат да се сдобият с някакво чувство за свобода. Изолирани с цел безопасност, те гледат телевизия, играят на компютри и се учат да мислят, чувстват и реагират на света такъв, какъвто го преживяват – а той е такъв, какъвто сме го предназначили за тях. Понякога изглежда, че единственото възможно детство е пасивно, че е полуфабрикат.

Написах тази книга в чест на детството и детската игра, но не от някаква романтична носталгия по изгу­бената златна ера на детето (въпреки че на места говоря за детството в миналото), нито от някаква идеализирана представа за детството. Написах я, защото вярвам, че децата днес живеят във времена на безпрецедентна промяна; нейният размах е реална заплаха за стабилността на детството и всичко, което произтича от него.