"Българи от старо време" е класически пример за това, че в българската литература голямото се проявява чрез простото, че "хубавото не живее само во великото" (Пенчо Славейков). Любен Каравелов е първият наш художник белетрист, който постига образа на всекидневието на българина с неговата житейска специфика и естетическа прелест. Дълбоко народностен, с подчертан местен колорит, изобразеният от него свят е нещо повече от прототиповата си основа. Обичайно третирана като битова, повестта всъщност е много повече социална - в широкия, в същинския смисъл на думата, защото постига не толкова социално-класовото, колкото общото, гражданското лице на копривщенската, а това ще рече, на възрожденската общност. Тя интерпретира българина като личност, социализирана чрез интимните му и междуличностните му отношения, търси тавана на гражданските му вълнения чрез комично-пародиращите форми, в които голямата политика и световните исторически фигури стават част от душевността и познанията му. Проследявайки кривата на взаимоотношенията на дядо Либен и хаджи Генчо, Каравелов естествено ни довежда до основния конфликт, в който се пречупва проблемът "бащи-деца". И то не чрез скучновати разсъждения и претенциозни повествования, а чрез магията на художествено постигнатия образ на възрожденското всекидневие...