"Всички ние сме излезли от шинела на Гогол" - казал Фъодор Михайлович Достоевски. Как да разбираме тези думи? Защото те означават, че руската проза от втората половина на 19. век - проза с изключително значение в историята на европейската литература, проза, която всеки интелигентен човек трябва да чете - е родена от тридесетте странични на един разказ за безсмисления живот на един изцяло безличен човек. Как така големите романи на руската класическа литература вземат своя жизнен сок от тази "бедна история", чийто крайно безинтересен анекдотичен сюжет се помества изчерпателно в четири прости изречения: 1. Един дребен чиновник си ушива шинел. 2. Открадват му го. 3. Той умира от мъка. 4. Духът му започва да краде шинели. Защо този разказ - който не само със сюжета, но и с цялата си поетика, видимо нито поучава, нито разсмива, нито интригува, нито затрогва, нито разсейва, нито забавлява - е един от шедьоврите на световната литература? Защо ли Александър Херцен, голям руски писател, философ и публицист, твърди, че "Шинел" е "грандиозна творба"? Отговор има, макар той да дава едно на пръв поглед много общо обяснение: разказът е гениален заради изумителния сказ - заради многогласовата реч на разказвача в повестта. Именно този разказвач превръща скучната, гротескова дребна случица в шедьовър. Той - със своите гласове, със своите приумици, с непрестанната смяна на маските - разиграва една клоунада, един карнавал, и така неусетно изтъкава своята великолепна история.