Съкрушена от самоубийството на баща си, Тарюн се връща в Несков и поема неговата работа. Душата ? се блъска между стесняващите се стени на вината, че неволно е причинила смъртта му, и се задушава под товара на наследеното. Обсебващата отговорност, зовът на кръвта и пробудилите се за нов живот корени на рода сякаш се усукват около нея. Братята на баща ? кроят свои планове за бъдещето, но в основата на всичко е тя - нейното присъствие, оставено й край суровия фиорд...
Това е краят на този съвременна скандинавка сага. Нишките в платното ? са ярки - дори когато са без цвят. Те все бягат встрани, водени от различността си или прокудени заради нея, помежду им зеят сякаш непребродими празнини... Дали изобщо е възможно да се вплетат в здравата тъкан, която да издържи на напора на бъдещето?