„Аз съм леминг. Ето, трябва да скоча, защото съм леминг. Това правят лемингите – той погледна надолу и потръпна. – Е, не скачаме през цялото време, разбира се...“ Бертрам съжали горкото същество. „Само веднъж според мен.“ Бертрам харесва звука на птичите песни и шумоленето на вятъра в тревата, обича да усеща как слънцето грее гърба му. Тези неща нямаше да са необичайни, ако Бертрам беше човек. Но Бертрам не е човек. Бертрам е трол. Троловете, разбира се, никога не се показват на дневна светлина, защото, ако ги докоснат слънчеви лъчи, веднага ще се превърнат в камък. Всички тролски деца го научават още в скута на майка си. Троловете никога не се сприятеляват с дребни животинки. На тях (за щастие) не им се налага да събуждат спящи принцеси с целувка, нито пък да работят като разносвачи на пица. Бертрам обаче не е обикновен трол. Което се оказва истински късмет, когато сянката, създадена от Скиптъра на Тролските крале, ляга върху град Средгорски мрак...