Политическото Възраждане е сред най-проучваните области на доосвобожденската ни история. В резултат на усилията на няколко поколения изследователи е натрупана огромна по обем книжнина, в която се осветляват различни аспекти на борбите на българския народ за отхвърляне на чуждото господство. В научно обръщение са включени значително количество документални свидетелства, а популярните издания, посветени на отделни личности или събития, свързани с подготовката и практическото осъществяване на различните проекти за решаване на българския политически въпрос, нарастват лавинообразно с всяка следваща година. Очевидно постигнатото за изучаването на освободителните изяви на българите през втората и третата четвърт на XIX век не е малко. Но дали заради героично-романтичната патетика, с която продължаваме да препрочитаме тези страници от възрожденската ни история, дали заради някакви си нашенски комплекси за незавършеност на националното ни Възраждане, или поради някакви други причини от идеологическо естество, точно политическото ни Възраждане е изпълнено от устойчиви митологеми, които не ни позволяват да погледнем на миналото си от дистанцията на времето по-трезво, по-обективно, по-премерено.