Лео чувства в себе си лъвска сила, но има един враг, който го ужасява – белият цвят. Бялото е лишение, то олицетворява всички загуби в неговия живот. Червеното обаче е цвят на любовта, на страстта, на кръвта; червени са косите на Беатриче. Защото Лео има мечта и тя се нарича Беатриче, макар още да не го знае. Лео има и реалност, по-близка и както всички близки неща – по-трудна за виждане. Силвия е неговата надеждна и безметежна реалност. Когато открива, че Беатриче е болна и болестта й е свързана с онова бяло, което го ужасява, Лео трябва да търси дълбоко в себе си, да кърви и да се възроди, за да разбере, че мечтите не умират и да намери смелостта да повярва в нещо по-голямо.

“Бяла като мляко, червена като кръв” е не само роман за възмъжаването, не само разказ за една учебна година но и смело повествование, което чрез монолога на Лео – ту блестящ и неудържим, ту вглъбен и нещастен – разказва какво става в момента когато в живота на един юноша нахлуват страхът и страданието, а светът на възрастните сякаш няма какво да му каже.

Разказвайки в съвременен и жизнен вариант на класическата традиция, авторът Д’Авения се отъждествява с младия гимназиален учител, за да предложи на младия или не толкова млад читател някои отговори, които като всеки верен отговор не претендират да бъдат окончателни, но и не са примирени и колебливи.